В ЕЛАДА
В древногръцките митове и легенди толкова много се говори за виното и за употребата му на Олимп; те са го направили толкова популярно в цял свят, че за много хора няма съмнение коя е неговата древна прародина. Пък и елинските богове си имат виночерпеца Ганимед, имат си специален бог на лозата, виното и веселието – Дионис. Защо пък да не е така?
У разни народи има митове за “спускането” на свещената напитка от небесата. Например в Индия бог Индир се превърнал в сокол и донесъл на земята от небесната вис Сома. У древните римляни – подобна легенда за Пикус, който хранил Ромул и Рем с вино или мед. В Елада Зевс, превърнал се в орел, похитил юношата Ганимед, за да го направи свой виночерпец. За компенсация бащата на Ганимед получил от Гръмовержеца подарък златна лоза.
Това са легендите и митовете, а какво сочат писмените сведения, които единствено приема науката за източник кога наистина са започнали да отглеждата лозата и гроздето в древна Гърция? В своята шеста книга “Закони” Платон пита критянина Клиний: “Трябва ли да вярваме на преданието, че някога неизвестната дотогава лоза изведнъж се появила на света?” От по-нататъшния диалог става ясно, че Платон не вярва в това предание и по негово мнение тя се е появила в далечни времена във всички страни, които той е посетил – Сицилия, Египет, Гърция и на островите от гръцкия архипелаг.
Още първите елински писатели, известни нам, са възпели виното и са давали различни съвети по отглеждането на лозата. Хезиод през 8 век пр.н.е. в своята епопея “Дела и дни” препоръчва гроздето да се събира, когато Орион и Сириус са по средата на небесния свод, а Арктур се изкачва нагоре, и до изстискването на сока му да се държи десет дена на слънце и след това седем дена на тъмно.
В “Илиада” и “Одисея” виното се лее като река. Хекуба предлага на Хектор, когато се връща от боя “вино, което придава на човек сила и бодрост след изнурителното сражение”. След края на всяка битка в обсадена Троя и в гръцкия лагер, където “пристигат много кораби, натоварени с вино”, започват пиршества и гуляи. Примерите и цитатите в този дух могат да продължат дълго.
Независимо че виното било разпространено навсякъде по гръцкия свят, опияняващите му свойства от днешна гледна точка могат да ни се сторят странни. А и правенето му било различно от сегашното винопроизодство – изпарявали го на огъня до гъст сироп, което го правело по-слабо алкохолно, и добавяли към него морска вода и различни ароматни вещества. Неслучайно Омир надарява виното с такива епитети като “благовонно”, “сладкодъхаво”, “медово”… А 2000 години след него византийската земеделска енциклопедия “Геопоники” съобщава, че във виното по традиция се добавяли ароматни треви и благовонни смоли, опушвали амфорите с восък. По думите на Аристотел в Аркадия така дълго изпарявали виното, че след време то се превръщало в лепкаво и жилаво вещество, което трябвало да бъде вадено от мехове с помощта на лопатки и ножове. В Рим отивали още по-далече: окачвали албанско вино в големи амфори в ъгъла над камината, където то се изпарявало докато се превърне в съвършено суха маса. Този метод наричали фурмариум. Когато идвало време този екстракт да влезе в употреба, го разтваряли с топла вода и прецеждали. Или го отливали внимателно, след като го оставяли предварително да се избистри. Обикновено разреждали виното с три, пет или някакво друго нечетно число части вода и затова го наливали в кратера (подобен на голяма чаша, но не за пиене), който стоял на пода, ако е много голям, или на полица в трапезарията. От него специални виночерпци наливали в чашите на пируващите. Чисто неразредено вино се употребявало много рядко и ако го предлагали на някой, той го приемал като обида и оскърбление.
автор Снежана Живкова